Колко често стоите пред празния лист (десктоп), питайки се как да започна и какво изобщо?!?
Сега си представете един пейзаж – равнина. Разстила се пред очите ви безкрайно, само намеквайки за своята необятност. Такъв е пейзажът в главата ми в такива моменти. И дори усещането за пустота е само по себе си достатъчно да ме откаже. Вкопчвам се във всяка мисъл – понякога дори откровено кретеноидна – с надеждата, че ще я изкълча до безобразие и в резултат ще сътворя нещо красиво. Следва бавното осъзнаване, че безформената маса от идейчици всъщност биха могли да да се трансформират в нещо стойностно. Мисли като бубулечки започват да щъкат насам натам – блъскат се в тази крушка (идеята). А аз отчаяно се опитвам да въдворя някакъв ред, опасявайки се, че в този хаос ще ми се изплъзне същественото. Фокусирам се само върху Идеята (тя вече си има име) и игнорирам досадното бръмчене на мислите-бубулечки, макар че те сякаш кръжат по-синхронизирано и дават своят дребен принос към процеса. Става прекрасно. Трудно скривам ентусиазма си. Опитвам се да погледна отстрани и безпрострастно да се самооценя. Не става. Същинската естетическа преценка е строго дистанцирана. За да може един автор сам да си даде оценка, той трябва радикално да се отчужди от своето авторство, а това е почти непостижимо. Така че се отказвам от даването на рецензии сама на себе си и тихичко и със задоволство се радвам на нещото, което сама съм си сътворила.

И така до следващия празен лист (десктоп) и следващият рояк бублечки, който честно да си призная чакам с нетърпение.

Сподели